ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

 Покръстването на българския народ в 865 г. и християнизацията му чрез дейността на основаната от княз Борис в 870 г. и оформила се малко по-късно като национално православна Българска църква доведе до най-дълбок, велик прелом, във всестранния културен живот на българския народ. До една истинска онтологична промяна на неговото духовно битие.

 След 865 г., респективно след 870 г., воден от принципите, идеите и целите на новата християнска религия българският народ обнови във велика мащабност своят културно-творчески потенциал и създаде своята велика духовна материална и духовна старобългарска култура. В нея той за пръв път решително и завинаги се самоопредели като самостоятелен, самобитен и културно-творчески живот.

 По своето място в редицата на строителите и учителите на старобългарската писменост епископ Константин Преславски има своя огромен дял. Наред със св. Климент Охридски той е най-плодовитият книжовник от кръга на Кирило-Методиевите ученици. Неговият подвиг е служение на Словото, а ние още не сме открили цялото му духовно наследство! Ако според св. ап. Павел „тези, които в Христа се кръстиха, в Христа се облякоха“ (срв. Гал. 3:27), то през целия си живот Константин Преславски се е старал да облече своите пасоми в Христови одежди, изтъкани от славянското слово.

 „Господа Духа прати, Животворящия

 Д та да вдъхне в сърцето ми слово,

 Е което помощ ще даде на всички,

 Живеещи по Твоите наредби...

 Но подай ми днес обилно слово,

 Отче, Сине и Пресвети Душе,

 П на мене, който моля те за помощ!

 Ръце нагоре аз безспир въздигам,

 С от Тебе да получа ум и сила“.

 В края на Азбучната молитва е заявена верността на Констанин към заветите на неговите учители, които вече са небесни покровители на славянския род и на него, техния следовник:

 „Вървя сега по примера на (двамата) учители, следвайки името и делото им, ще разглася Евангелското слово...“.

 Бидейки ученик на св. Методий, той вероятно е живял с него в продължение на години. Дошъл в България като презвитер и несъмнено е сред първите Кирило-Методиеви последователи в обкръжението на свети княз Борис и на владетеля Симеон, наречен Велики. Зрелостта на книжовните му занимания от самото им начало в България подсказва, че Константин е сигурно един от двамата ученици на св. Методий, оставени от него със славянски книги в Константинопол ок. 887 г. По-малко вероятно е, той да е бил между продадените в робство и откупени от императора Кирило-Методиеви следовници. Но във всички случаи, както знаем, от византийската столица пътят е водил към България. Затова имаме основание да предполагаме, че Константин пръв е стигнал до Плиска, запознал е княза със славянската писменост и с делото на светите Братя и веднага е продължил апостолската си дейност да разпространява и утвърждава новата вяра.

 През 885 г. или в началото на следващата година, когато св. Климент и св. Наум се добират до българските земи, за княз Борис те са дар от Господа, защото вече знае за славянската писменост и търси нейните Апостоли, за да може народът му да възприеме по-дълбоко християнството и да го изповядва на роден език. Заедно с оцелелите ученици презвитер Константин продължава да превежда въведените във Византия богослужебни книги, както и светоотечески текстове, необходими в храма. С отците Климент и Наум презвитер Константин си сътрудничи в България до заминаването първо на св. Климент, а по-късно и на св. Наум за учители в югозападна България. Константин остава в Преслав, където вероятно след 893 г. е въздигнат за епископ на Българската църква. След 907 г. няма никакви сведения за неговия живот, тъй като след завладяването на източните български земи разорението им е толкова мащабно, че българската църковна и книжовна традиция там е унищожена и прекъсната за дълго.

 Какви са причините за това, че епископ Константин Преславски не е канонизиран заедно с останалите Кирило-Методиеви ученици? И защо до XIX в. (1824 г.) личността му е напълно забравена не само от учените, но и от Църквата? Несъмнено е, че по Божия промисъл в XI век Първото българско царство е напълно унищожено, а с него и културните му традиции, включително и писмените паметници от Плиска и Преслав – от най-ранните до създадените до цар Петър. Заличена е и паметта на работилите в тях строители на християнска България и на книжовния ѝ език. Изчезват мощите на светците, свидетелства за канонизации, книгите от царската и патриаршеската библиотека, не са запазени дори текстовете, посветени на покръстителя св. княз Борис. Затова пък на юг от Хемуса, църковният живот на българите е съхранен, макар вече да е подчинен на Охридската архиепископия. Гръцките ѝ първопрестолници в продължение на векове припознават култа към светите Кирил и Методий и техните ученици като част от основите на архиепископството на Първа Юстинияна, пишат служби и жития, като продължават традицията на почитта към българските светци, но главно към ония, които са свързани с нейната територия.

 Изпълнени са дълбоко пророческите думи на богопросветения пръв славянобългарски философ и светец Константин-Кирил: „Не бях, бидох, ще пребъда!“ – т.е. нямах битие, не съществувах, не бях; но вече съм, съществувам, имам битие, съзнателно и действително живея; и няма да прекратя своето битие, ще съществувам, ще пребъда неунищожимо, безсмъртно, вечно!

--------

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!