Автор: Варненски и Великопреславски митрополит Йоан

 В съзвучие с водещата тема на тазгодишното деветнадесето издание на Седмицата на православната книга нашият заключителен доклад пред вас днес ще бъде посветен тъкмо на темата „Църквата и младите”. В него ще опитаме вкратце да очертаем главните насоки и акценти, които – по наше виждане и преценка – духовенството ни, а и всички ние следва да имаме предвид в пастирската си работа сред младежта. Дейност, която, разбира се, има и своите безспорни успехи, – не само в нашата Варненска и Великопреславска епархия, но и в цялата ни Църква, – но и която сме длъжни още повече да активизираме, тъй като има още много какво да се желае. И така, кое е онова, което се налага да си кажем всички ние днес по отношение на работата на Църквата ни с младите хора?

 На първо място сме длъжни да отчетем съвременната духовна и културна ситуация, която задава контекста на израстването и формирането на младия човек. Да видим какви са онези модели на общуване и онези ценности, с които той се сблъсква още от най-ранна детска възраст и с които постепенно възраства до пълноправен член на обществото. С ръка на сърцето, ако искаме да сме честни пред себе си и пред другите, трябва да признаем, че тези модели и ценности далеч не работят в полза на формирането на здрава в духовно и в културно-просветно отношение съвременна младеж. Какво по-точно имаме предвид?

 Едва ли ще е нещо ново, ако споделим, че днес – в началото на третото християнско хилядолетие – както у нас, така и въобще в онази част от нашия свят, която исторически е формирана под влияние на християнството, евангелските ценности отдавна са отстъпили място на един грубо материалистичен, консумеристки подход към живота, който, разбира се, винаги е съществувал, но който с времето все по-агресивно се налага и се възприема от всяко ново поколение за сметка на всичко онова, което Христос и Църквата се опитват да възпитават. Не бихме били адекватни на действителността, ако не признаем, че отдавна е отминало времето, когато базисни евангелски и християнски ценности като смирението, скромността и жертвоготовността, като любовта към Бога и към другия и пренебрегването на егоизма – във всичките му форми и проявления – са не просто оспорени и отречени, а може да се каже и просто забравени. Тук именно – в тази забрава за Христос и Евангелието – се корени и цялата трагедия на нашето съвремие. Защото загубата на памет за Бога и за необходимостта от търсенето и от следването на Неговата свята воля има като неизбежно свое следствие точно това обезчовечаване на човека, на което все повече ставаме свидетели днес. Днес, когато християнската и чисто човешката радост от това да даваш и да правиш другия щастлив все повече отстъпва място пред страстта да притежаваш, да обогатяваш и да ощастливяваш самия себе си.

 За всичко това обаче вина и отговорност носят не младите – носим я ние. Ние, които създадохме и продължаваме да утвърждаваме този консуматорски свят, в който се раждат и в който израстват нашите деца, виждайки и възприемайки от нас вместо Евангелието на Христос едно друго „евангелие”, чийто ценности и идеал са коренно противоположни на завещаното ни от Богочовека и потвърждавано през столетията от всички Негови ученици и последователи, от целия многовековен опит на Църквата, който е опит на свидетелство и святост, на отдаденост на Господа, на мъченичество и жертва на личното и егоистичното в полза на онова, що е Божие. Вместо всичко това днес младият човек вижда и възприема друго „евангелие”, което като криво огледало преобръща надолу с главата и изопачава до неузнаваемост всичко онова, което нашият Небесен Отец очаква от нас – достигането до онова „единство на вярата и на познаването Сина Божий” и до онова „състояние на мъж съвършен” и онази пълна „възраст на Христовото съвършенство”, за които ни говори още в първото християнско столетие апостолът на народите (Еф. 4:13).

 Ето защо, пътят към промяната на нашата младеж неизбежно започва от промяната на самите нас. Ние сме тези, които сме длъжни да зададем вярната посока и да покажем с живота и действията си, а не само на думи, че лековерно допуснатите от нашето съвремие девиации имат своята алтернатива и тази алтернатива е не друга, а тъкмо проповядваното вече трето хилядолетие от Църквата ни божествено и спасително учение на нашия Господ Иисус Христос. Не можем да очакваме и да изискваме от младия човек нищо, което първи самите ние не сме възприели и усвоили. Не можем да очакваме да видим нашата младеж да изпълва храмовете и манастирите ни, които първи ние – в нашата забрава за Бога – сме изоставили празни и пустеещи.

 Същевременно обаче, и тук виждаме една от основните слабости на нашия църковен живот, – тази промяна не трябва да се схваща и да се търси просто като някакво завръщане към някакви избрани модели от миналото. Промяната, за която говорим, е промяна на вътрешното, а не на външното, промяна съкровена. Дълбока и същностна промяна на ума и сърцето, а не на онова, което външно проявяваме като белези на църковен живот. Онова, което прави от човека християнин, Христов воин и последовател, подражател и апостол не е външното имитиране на църковност, а вътрешната нагласа за неотклонно следване на Божията свята воля и живот – в съгласие с тази воля. Казваме това, защото оглеждайки се около себе си ние, уви, виждаме много повече подражателство и имитация на църковен живот и много малко същинска евангелска добродетелност, много повече склонност към онова законничество и буквализъм по въпросите на вярата и Църквата, от които впрочем ни бе освободил тъкмо нашият Господ Иисус Христос, отколкото желание за онова слово Божие, което е „… живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч”, тъй като, както свидетелства св. апостол Павел, „прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни” (Евр. 4:12).

 Защо обаче акцентираме толкова много върху неща, които са по-скоро общовалидни и имат отношение към всички в нашата Църква, а не са насочени конкретно към нашето духовенство? На първо място затова, защото духовенството, както и всяка друга прослойка в обществото ни, не слиза от небесата, а излиза от нашия народ. Защото добрият духовник е този, който преди да премине през великото тайнство на Свещенството, се е научил да е добър християнин: такъв, който вярно разграничава същността на вярата и на Христовото Евангелие от всички техни имитации и от всяка подмяна на истинското с фалшиво. Само такъв духовник ще може да увлече след себе си младия човек и да го заведе при Христос – там, където няма място за никакъв фалш и никаква имитация, към които, между другото, тъкмо младите хора са толкова чувствителни. Много по-чувствителни от нас, възрастните, които толкова лесно привикваме именно към фалша и имитацията, приемайки ги ако не за нормални, то поне за нещо неизбежно в несъвършения човешки свят.

 Втората причина да говорим общо към всички в Църквата, се заключава в известната, ала уви от мнозина често и удобно забравяна азбучна истина, че делото на Църквата е дело общо, дело на всички в Църквата – дело на цялата Църква. Така, както светата Евхаристия – тази истинска сърцевина и най-дълбок, последен смисъл и изява на църковния ни живот – е общо дело на Църквата, Литургия, която без присъствието и участието на всички нас – клир и миряни – е лишена от всякаква стойност пред Божиите очи, така и целият останал живот на Църквата, всеки аспект и дори най-дребен детайл, изискват дейното и осъзнато участие не само на нас, клириците, но и на онези, които в Църквата наричаме миряни. Без тях и техния дял и принос в живота на Църквата всички наши усилия – включително и по отношение на работата ни с нашата младеж – ще бъдат неизбежно обречени на безплодие и пълен неуспех.

 В една от своите беседи с нас, тук, дълбоко уважаваният отец архимандрит Захариас сподели, че за успеха на църковната мисия днес съществуват три главни фактора, а именно 1) организирано енорийско богослужение, 2) добро богословско семинарско образование и 3) качествен манастирски живот. Тези три, според него, са от изключителна важност за живота на Църквата, за предоставянето на хората на възможността да открият пълнотата на спасението. Като се присъединяваме изцяло към казаното от отец Захариас, от себе си бихме добавили, че това са и онези три фактора, които ние неизменно трябва да вземаме предвид когато говорим и за работата на Църквата с младите хора.

 От нас – по-големите, по-възрастни и по-опитни от тях – нашите младежи трябва да виждат истински и задълбочен, а не фалшив и повърхностен енорийски живот. От нас да виждат и със сърцата си да чувстват, че присъствието в храма – за молитва и богослужение – не е досадно задължение за такива, които търсят спасението чрез формално изпълнение на списък от правила, а дълбока, истинска радост от общуването с Бога и със самите нас. Едва тогава храмовете ни отново ще се напълнят с млади хора и в тях ще закипи истински духовен енорийски живот.

 От опита на връстниците си – възпитаници на нашите духовни школи, те трябва да могат да се уверят, че тези училища са не просто места за подготовка на свещеници, а още и желани места за получаване на добро общо и специално образование и за възпитание в истински, а не в измислени, фалшиви ценности. Само тогава нашите духовни семинарии, които през последните десетилетия, уви, се радват на все по-малък интерес и все по-малко са желаещите да се обучават в тях, ще се напълнят отново с отдадени на Бога и Църквата ни млади хора.

 Накрая – в лицето на нашето монашество те трябва да могат да видят и да почувстват онази сигурност в делото на спасението, онази истинска, искрена отдаденост на Бога и на ближния и да вкусят от онази безгранична Божия любов, за която християнинът може да научи само и единствено от напрегнатия подвижнически живот на манастира. И няма да кажем нищо ново, ако още веднъж припомним азбучната истина, че най-верен показател за качеството на живота в която и да било поместна православна църква е състоянието на нейното монашество, което за съжаление у нас също е в тежка криза.

 Когато говорим за работата на Църквата с младите хора, ние сме длъжни да отчитаме и още нещо, което според нас е от особена важност. Длъжни сме никога да не забравяме, че днес, когато младият човек е затрупан от огромен информационен поток, в който както той, така и всички ние все по-трудно се ориентираме, и който все повече ни отклонява от търсенето на онова, което Господ нарича „едното потребно” (Лука 10:42), младият човек е в състояние да се концентрира само върху твърде малко неща. Ето защо, в работата ни с него ние трябва да фокусираме неговото внимание само върху онова, което е същностно и най-важно по отношение на вярата и на живота на Църквата, а не върху второстепенното и откровено маловажното.

 От нас – хората в Църквата, младият човек трябва да чува, а от живота ни – да вижда, не безкрайна поредица от указания и правила, от забрани и заплахи, при това изричани с високо вдигнат пръст, а безграничната Божия любов и грижа за всеки от нас и за цялото творение. В думите ни той трябва да чува, а от действията ни да вижда и да разбира защо „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан 3:16). Само тогава той ще пожелае да вкуси и види „колко благ е Господ”, и със сърцето си ще разбере, че истински е блажен е само оня човек, „който се Нему уповава” (Пс. 33:9).

 Всичко това, разбира се, всички тези белези на нашето съвремие, отразяващи се и на работата на Църквата с младежта, не омаловажават и въпросите на добрата подготовка на нашето свещенство. И днес, както всякога в историята на Църквата, нашите свещеници са призвани да бъдат високо образовани богослови, добри психолози и хора, чувствителни към епохата, в която живеем. Хора, отдадени на свещеното поприще, които не жалят сили в пастирската си дейност, но с усърдие и ревност по Божието дело всекидневно работят за Църквата и за това, щото, както и в апостолските времена, Господ всекидневно да прибавя в нея такива, които да се спасяват (Деян. 2:47).

 Накрая ще кажем няколко думи и към самите млади хора, на които посветихме това деветнадесето издание на нашата Седмица на православната книга. Обръщаме се към тях с архипастирски призив да потърсят и те самите пътя към вярата и към храма. Да не странят от Църквата – от нейния живот и най-вече от нейното богослужение, но с искрено желание да пристъпват вратите на храма, да се запознават с обстановката в него – с неговия аромат и атмосфера, с иконите и стенописите в него, които могат да им разкажат толкова много и интересни неща, каквито не биха открили другаде. Да странят от всичко богопротивно, което нашето съвремие агресивно им предлага, и да не се страхуват да следват посочения ни от нашия Господ Иисус Христос и всички Негови светци и последователи път, който е път на светлина и добродетелност, на чистота и святост. Да полагат сами своите усилия за отбягване и предпазване от стихиите на този свят (Кол. 2:6-8), и да се стремят към чистота и непорочност, към онзи висок идеал на човешкия живот, който пръв Господ ни показа в дните на земния Си живот и който Той винаги очаква от всички нас да следваме.

 С тези мисли в сърцето си, с това пожелание към всички нас и към светата ни Църква, а най-вече с дълбока благодарност към Бога за всички Негови щедрости към нас закриваме Деветнадесетата Седмица на православната книга, която беше посветена на младите хора.

 Бог на мира и любовта и общението в Светия Дух да бъдат с всички нас!

 Благодарим за вниманието!

Източник: Живо Предание (https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100521/catid,280/id,24347/view,article/)

         

 

Нагоре