Хората непрекъснато бързат, тичат за някъде. Сега трябва да са тук, след час там, а след още час някъде другаде. За да не забравят какво трябва да свършат, се принуждават дори да си записват. След толкова бързане пак е добре, че си помнят имената!... Сами себе си не могат да познаят в тази суматоха. Но и как биха могли да познаят себе си? Нима можеш да се огледаш в мътна вода? Бог да ми прости, но светът се превърна в същинска лудница. Хората не помислят за другия живот, а само искат все повече и повече материални блага. Затова и не намират покой и непрекъснато тичат насам-натам.

 Добре че съществува другият живот. Ако хората живееха вечно в този живот, така както са си го устроили, по-голям ад за тях нямаше да има. Ако при целия този стрес живееха осемстотин-деветстотин години, както по времето на праведния Ной, това щеше да е за тях един продължителен ад. Тогава са живеели просто и са живели по много години, за да се запазва традицията. Днес става това, което се казва в псалома: „Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест“ (Пс. 89:10). Седемдесет години стигат на хората тъкмо колкото да наредят децата си.

 Веднъж през колибата мина един лекар, който живее в Америка и ми разказваше за тамошния живот. Там хората са се превърнали в машини; по цял ден работят. Всеки член на семейството трябва да има свой автомобил. След това, за да е удобно за всекиго вкъщи, трябва да имат четири телевизора. И се трепят от работа, за да спечелят много пари, за да кажат, че са уредени и щастливи. Но какво общо имат всичките тия неща с щастието? Такъв живот, изпълнен със стрес и постоянно надбягване, не е щастие, а мъчение. Какво да го правиш този живот, като е изпълнен с толкова тревоги. Ако трябва целият свят да живее така, нямаше да искам да живея. Ако Бог кажеше на тия хора: „Няма да ви наказвам за живота, който водите, но ще ви оставя да живеете вечно по този начин“, за мен това би било един голям ад.

 Затова и много хора не издържат да живеят при такива условия, отиват някъде на открито сред природата без цел и посока. Събират се на групи вън сред природата – едни с гимнастически програми, други с разни други цели. Казаха ми за някои, които излизат на открито и тичат, или тръгват по планините и се изкачват на 6000 метра височина. Някои задържат за дълго въздуха в себе си, после издишват и после пак вдишват дълбоко… Загубени работи. Това показва, че сърцето им е потиснато от стреса и търси изход в нещо. На един такъв казах: „Вие копаете трап, правите го голям, възхищавате се на трапа, който сте изровили, на дълбочината му и падате в него и отивате на дъното. А ние копаем трап и намираме там ценни метали. Нашата аскеза има смисъл, защото се извършва заради нещо възвишено“.

Преп. Паисий Светогорец

 Известният атонски подвижник от най-ново време, Паисий Светогорец, е причислен към лика на светиите на 13 януари 2015 г.

 Роден на 25 юли 1924 г. във Фараса, след уволнението си от армията отива на Света Гора.

 Изпълнявал всякакви послушания, постоянно се молел, стараейки се да не бъде забелязан от околните, обичал да чете житията на светиите.

 В 1962 г. заминава за Синай, през 1964 г. се завръща на Атон, през 1966 г. претърпява тежка операция на белите дробове.

 Постепенно към стареца се запътват хиляди хора. Ежедневно от сутрин до вечер той изслушва, съветва, утешава, решава човешките проблеми, изпълва душите с вяра, надежда и любов към Бога.

 Предава святата си душа на Господа на 12 юли 1994 г. Погребан е в манастира „Св. Йоан Богослов“ край Суроти. Мястото на неговото погребение става светиня за целия православен свят.

 Източник:Преподобни Паисий Светогорец, Слова Том 1 С болка и любов за съвременния човек, Видинска света митрополия 2015 г.

 Снимкa: Йордан Костов

 Техническа текстообработка и форматиране: Йордан Костов

         

 

Нагоре